Защо, Господи?

Защо някои хора се борят цял живот за нещо и накрая пак не могат да го постигнат, а други го постигат с един замах? 

Защо не сме равнопоставени и защо едни страдат повече от други? Нима изкупуваме грешките на родителите си? 

Техните грешки, нашите или нечии други? 

Нима заслужаваме тези болки и страдания? Но нали на човек му е нужна само любов, за да стигне там където иска да стигне. Пътят е трънлив, обаче. И много тежък. Някои се отказват твърде бързо, други не успяват да издържат до края и само малцина са тези, които достигат до там, където са си набелязали, или ти си им набелязал. Но как се разбира къде трябва да стигне човек? Трябва да следва сърцето си ли? Ако е така, мисля че съм го следвала, но пътеката все криволичи и криволичи. Извървях много, заболяха ме краката и изгубих някои части от тялото си, а целта е тъй далече още. Страх ме е, че няма да имам сили да продължа и ще се откажа. Не искам да се отказвам, Господи. Ти най-добре знаеш какво е за мен тази цел, този блян, в който съм намирала подслон за сиротната ми душа. Как мога да се откажа от нея? Не става. Пробвах, за да видя, но не става. Не става, ни едното, ни другото, а аз сякаш свикнах. Лошо. После като стане няма да знам как да се държа. Ако гледаш папагал в клетка 10 години и го пуснеш дори в най-прекрасния оазис, той може и да не оцелее. Но може и да полети красиво към новите земи и крилете му да се развият и да станат по-красиви и пъстри.. Ала, винаги ще се връща в клетката си нали? Макар и мислено, той няма да забрави оковите си, нали? Те ще бъдат ли неговата свобода?